Блогът на dangalaka :: Императорски погребения в късната римска империя

През недалечната 1997 г. целият свят стана свидетел на погребението на Лейди Даяна, организирано изцяло по традицията на Британската монархия и разкриващо в детайли политическата реалия. Макар самата тя да не бе царица или императрица, в ролята на съпруга на престолонаследника, а и заради славата и популярността си, церемонията бе изпълнена с политически и символен смисъл и предизвика всеобща мъка и прочувственост. Тази съвременна церемония провокира интереса на историци и антрополози, тъй като показа една приемственост, в смисъл на универсален феномен, в редица от сходни елементи при погребенията на принцове, крале, императори и лидери от всеки един период на европейската история, чиито корени несъмнено ни връщат към римския период.

Разглеждането на погребения на владетели показва, че обществото реагира по сходен начин (освен когато става дума за диктатори, когато пак се реагира сходно, но в обратна посока). Смъртта на крал или император в режим на монархия поставя въпроса за онаследяването на властта- проблемът за приемствеността. Погребението, най-вече церемониалната му величина, е общественият израз на силна политическа криза.

В римския императорски период се възобновила традиция, която започнала по времето на Елинизма и поставя първите си следи в погребенията на Сула, а по-късно и на Юлий Цезар- императорските погребения следвали определен, фиксиран ритуал, съставен от пищна церемония (funus imperatorum), която кулминирала в cremation on the rogus, т.е. клада за изгаряне на мъртвеца. Този епизод, crematio, бил предпоставката Сенатът да обяви cosecratio, т.е. официално да се оповести, че мъртвият император сега се счита за един от боговете divi. Ефектът от тази декларация бил непосредственото обявяване култ към императора, който се разнасял на длъж и на шир из всички провинции на империята.

Церемонията на императорското погребение не е била нищо повече от подготвяне на населението да се присъедини към акта на обожествяване на владетеля. Римският император, веднъж станал divus (бог), и публично обявен за такъв, не бил точно бог като Юпитер и Марс. Той просто живеел заедно с тях в рая, но имал по-нисша позиция от тяхната. Всъщност това, което се уважавало при него, била жертвоготовността му да дели (numen). Още повече, не всички императори са били divi: обожествяването зависело от политически обстоятелства или по-точно в какви отнощения е бил императорът със Сената. С други думи, обожествяването е било политически акт.

Някои от обредите около императорското погребение били не само ефектни, но и идеологически важни: cremation in effigie, т.е. публично изгаране на изображение на императора, в случай, че е бил кримиран далеч от Рим. Този вид погребение е funus imaginarium. Предшественици могат да се открият в Древна Гърция. Херодот разказва как ако спартански крал бил убит на военен поход, имало обичай да му се направи изображение (eidolon), което да се носи върху богато декорирана носилка.

Двойната кремация не означава, че римляните са вярвали в съществуването на две тела на императора (физическо и символно), нито пък че животът преминавал от едното в другото. Подобна идея се появява много по-късно в Англия (Едуард II, 1327г.) и Франция (Чарлз VI, 1422)

Описанията на императорските погребения не са много изчерпателни в класическата историография, точно обратното- те са оскъдни и непълни.

Само в няколко случая историците дават детайли. Трябва да се подчертаят две неща. От една страна Dio и Херодот (от които имаме описания) показват приемствеността на погребалните практики през поне два века, но те са писали за гръцкоговорящите, за които римските церемонии били чужди. От друга страна, поради по-обезспокояваната история на третото столетие, когато имало многобройни императори в различни географски части от империята, погребалните церемонии или не можели да се отпразнуват, или загубили спецификите си, понеже се състояли в самия Рим.

Въпреки това може да намерим приемственост в повечето основни елементи на погребение при Константин и неговите последователи. С Константин изглежда церемонията отново се превърнала в строго дефинирано представление, което било обект на внимание. Обяснението: за да се утвърди неговата династия, трябвало да се направят препратки към управителите на Рим от преди 3в. и погребалните церемонии били възобновени, за да се затвърди приемствеността. Но освен приемственост от старите церемонии, погребението на Константин имало и иновативни елементи, които пък служили за модел на по-късните церемонии във византийския свят. Според Евсевий, идеята за нова церемония е обвързана с християнската парадигма, тъй като Константин е първият християнски император. Но това само по себе си не е достатъчно за промяна, тъй като армията, народът все още не са стабилизирали религиозния аспект и обичаи. Смъртта на Константин не била само политически проблем за последователите, нито пък загуба на успешен владетел и реформатор, създател на Новия Рим, но значела и изчезването на първия християнски император. Описанието на Евсевий за погребението разграничава християнските от езическите практики, каквито все още имало много, макар и да не познаваме в детайли церемонията. Според вижданията на Евсевий, Константин бил redevivus, т.е. светец. Още повече, той бил останал в basileia maximus imperator, т.е. императорско управление след смъртта. Тази концепция е зародишът на теорията за „двете тела на царя”, която споменахме.

Може ли да се каже, че това бил краят на римските императорски погребения? Погребението на Константил станало ли е модел за византийците и доколко византийците са имитирали римските церемонии? Колкото се отнася до церемонията, някои от езическите елементи оцелели и през 4в., но постоянно намалявали, докато не се християнизирали. Laudation funebris се превърнало в проповед, пълна с библейски цитати и т.н. В погребението на Константин II (361г.) все още могат да се видят много езически черти, описани в детайли от Аmmianus. Погребението се състояло от две части: езическо- там, където бил умрял, и християнско- в Константинопол, водено от последователя му.

Моделът на Константин дало само периферно влияние върху византийските погребения. Византийските императори не продължили да провъзгласяват императора за свещен или блажен (според дефиницията наЕвсевий). Въпреки това много западни царе от Ранното средновековие и по-късно били наричани „Новият Константин” и това в известен смисъл означава святост.

Кралските погребения на Каролингите

Автор: Janet L Nelson

Гробниците на владетели, построени да устоят на времето, често конституират най-интересните останки от историческите култури. Гробниците са замислени като изявление на монархическа или династическа легитимация и могат да оцелеят като силен символ за приемствеността на държавата: китайците се гордеят с подновената си гробница на император Минг, а египтяните- с гробниците на фараони.

В Средното и Късното средновековие царските погребения били добре документирани и особено във Франция представлявали грандиозни спектакли и символно показвали, че царят никога не умира.

Свителествата за периода преди 13в., които могат да се сравнят, са оскъдни. Кралските гробници в късна англо-саксонска Англия явно са били божествени места. През Ранното средновековие археолози са установили езически кралски погребения. Премането на християнството носи незабавни промени в царските погребения на франките. Подобни сведения има и за царството на англо-саксонците- християнските крале от 7в. били изгаряни в манастири. През 8в. погребването се превръща в белег за социални привилегии.

Кралските погребения оставали недокументирани не поради липса на важност, а защото са били проблематични за духовни документации. Те са били събития със силно символно значение. Смъртта на ранните средновековни крале е била изключително политическо и социално събитие. По принцип означавало междуцарствие, т.е. безвластие, и трябвало да се намерят наследниците. Погребението било критичния момент, в който властта се прехвърляла от един водач към неговия последовател. При този ритуал имало публика, това бил кралският двор, свитата и евентуално елита на страната. В Ранния средновековен запад не имало тълпа от градското население,която също да присъства. Въпреки всичко, Ранният средновековен крал не притежавал само едно тяло, лично и персонално. Била оценена разликата между смъртния обитател и трайната служба, а кралските погребения били начин това да се изрази. За периода преди 8в. свидетелствата, с които разполагаме, са самите гробници. Погребенията били организирани от други, включително и наследниците.

За периода на Каролингите имаме много повече писмени извори за ритуали от всякакъв вид. Погребалните им практики са били добре изследвани. През 1 и 2в. републиканската, аристократична практика се превърнала в божествен култ. Тогава погребването станало широкоразпространено и тялото на императора било кремирано в знак на неговата уникалност. Втората практика дошла с християнството. Императорите вече не можели да се превръщат в богове. От една страна погребалните обичаи все още изтъквали святост- Константин станал 13тия апостол. От друга страна, занемаряването на практиката на кремиране подчертавала сходството на императора с останалите хора- неговата смъртност. Това е двусмислица.

Pippin I

Той бил дал разпореждания за погребението си да бъде заровен под входа на църквата St Denis. Синовете изпълните заръката му. Според Suger of St-Denis, когато отворили гроба му през 20ти век, тялото му лежало с лицето надолу, а не по гръб. Две неща трябва да се споменат за погребението на Pippin: участието на елита на франките, както и присъствието на жена му и децата, макар ролята й да не е описана.

Carloman

Синът на Pippin прекратил двойната традиция като планирал погребението си в St Remi, Rheims. На погребалното шествие му трябвали поне 3 дни, за да стигне до там. Вдовицата и синовете му вероятно са били част от кортежа. Различни причини могат да се посочат за избора на Carloman къде да бъде погребан. Първо, искал да се разграничи от по-големия си брат, който заявил намерение да бъде погребан в St Denis, както баща им. Второ, Rheims имал стратегическо място във владенията му в централна Франция. Трето, църквата имала връзка с франкското минало и военни успехи.

Charlemagne

За всеки, който изследва погребенията на Каролингите, Alain Dierkens дава отправна точка. Той дава разликите между кралските погребения и тези на византийците от 8 и 9в.:

няма разработен ритуал

няма династична църква за погребения
гробниците са с нисък профил и не са обект на възспоменание
няма обстойна подготовка на тялото, няма балсамиране
погребението е без отличителни знаци.

Соред очертаните от Dierkens особености, погребението на Charlemagne може да не е било предмет на Каролингски практики. Тялото му било изгорено в самия ден на смъртта, следователно всичко е било подготвено предварително и вероятно сам Charlemagne е участвал в приготовленията. Най-големият му син бил на път, а другите му синове били все още малки, затова се предполага, че децата, които са помагали, за били дъщерите му. Защо Chalemagne се спрял на църквата в Аахен като място за императорското погребение и потенциален династичен мавзолей? Аахен бил нов град и следователно църквата в него била нова църква за нова империя. Патрони били Virgin и Свети Петър. Chalemagne бил погребан на западния вход на църквата. Tялото му било положено в античен мраморен саркофаг, донесен от Италия, който трябва да е бил подготвен много внимателно предварително.

Pippin I of Aquitaine, втори син на Louis the Pious

Според хроника от 12в. той избрал да бъде погребан в St Radegund. Това имало политически и религиозни основания. Мястото било стратегическо за франкското царство и предишни Каролинги били отсядали там. Погребението на Pippin близо до Radegund в женска църква означавало, че обединените сили на кралски ранг и специална светост се издигнали над разделението на половете, установено в обществото. В същото време, погребването в тази малка църква било свидетелство за скромността на краля.

Louis the Pious

Той също бил погребан в античен саркофаг. Древностите, които са християнски, били изключително важни за елита на франкския свят. Използването им служило за легитимация на Каролингската империя. Louis the Pious последвал примера на Charlemagne, но с друга цел. Той избрал саркофаг в изрично християнска тематика от 4 и 5в.

Louis II of Italy

Епископ Antony of Brescia погребал Louis II в гробница в църквата St Mary, където лежало и тялото на St Philaster. Когато архиепископ Anspert от Милан разбрал за това, изпратил двама епископи да върнат тялото на императора. На петия ден след смъртта, както подобавало, тялото било изровено и поставено на носилка.

Charles the Bald

Чарлз явно е обмислил и планирал погребението си. През 862 той направил дарение на St Denis. Постъпленията били за осветление на църквата и подпомагане на бедните. Били организирани 5 празника, които чествали рождения ден на Чарлз (13 юни), деня на ръкополагането му (6 юни) и реставрацията от 859 (15 януари), която евентуално да бъде заменена от деня на погребването му, както и деня на сключване на брак с жена му (13 декември) и нейния рожден ден (27 септември). Чарлз планувал да бъде погребан в St Denis, но бог не пожелал така. Той бил отровен на път към дома във френските Алпи . Спътниците му го сложили на носилка, за да го занесат до St Denis, както била волята му, но не можели да продължат дълго заради миризмата. Сложили тялото му в буре, увито в кожи, но това не помогнало особено. Едвам стигнали до Nantua и погребали тялото в земята заедно с бурето. Според Regino, костите му били изгорени почитно няколко години по-късно в St Denis, вероятно в мраморен съд. Това, което ясно се вижда, е, че Чарлз е имал дългосрочни планове да превърне църквата St Denis в династичен некропол.

Louis the German и неговите наследници

Той бил погребан от сина си в St Nazarium, Lorsch, макар да няма свидетелства, че е искал гробът му е да там. Брат му и негов приемник Charles the Fat of Alemannia бил погребан през 888 в Reichenau, но той бил направил уговорки за възпоменанието на брат си и баща си в Lorsch.

Разнообразието на места за кралски погребения продължава и по времето на Ottonian, за да отрази сложната природа на кралството, докато в късна средновековна Германия династическите смени в една изборна монархия ще имат сходен ефект. Във Франция от друга страна, St Denis има уникалния статут на кралски мавзолей, който ще се утвърждава. Наследството на Каролингите е толкова разнообразно, колкото разнообразна е и самата им история. Кралските погребения от 9в. били експерименти с идеологии на сила, които били непредсказуема и екплозивна комбинация от старо и ново.

Сега може да се противопоставм на заключенията на Dierkens относно обичаите при погребенията на Каролингите.

1.”няма усложнен ритуал”- в някои случаи, особено Louis the Pious и Louis the German сложни ритуали изглеждат твърде вероятни.

2.”няма династичен некропол”- това може да е вярно, но в тесен смисъл. Още повече, че St Denis, St Arnulf, Metz, Sant’Ambrogio, Milan и St Nazarius, Lorsch, са били в процес да се превърнат в такива

3.”гробниците са с нисък профил”- определено няма нищо „дискретно” в надземни саркофази, които „крещели” от значения , както този на Charles the Bald.

4.”няма обстойна подготовка на тялото, няма балсамиране”- Charlemagne е бил погребан в деня на смъртта си, но няма свидетелства да се е бързало повече от обичайното. В случая на Louis, тялото трябва да е пътувало няколко дни, докато стигне до Metz. Освен това са били положени усилия да се балсамират телата на Charles the Bald и Louis II.

5.”погребението е без отличителни знаци”- белезите на Charles the Bald (insignia) успешно били пренесени до неговия наследник. pогребението на стария владетел и встъпването в длъжност на новия били свързани с предаването на регалията и особено на меча. В това отношение ранните Каролинги може да не са били много по-различни от церемониалните практики на византийците, които в последната минута махали короната от трупа.

Целта на автора е да намали контраста между каролингските и византийските практики. Със сигурност няма западен еквивалент на продължителното влияние на модела от погребването на Константин върху византийските практики. Нито пък нещо от франкското кралство може да се сравни с ролята на църквата на Светите Апостоли като мавзолей на управляващите от периода между 4 и 10в. От този период насетне византийската практика се променила- присъединяването към династията станало по-важно в императорската концепция, погребенията в семейни манастири в рамките на столицата станали предпочитани. Колкото до идеята за смирението, определено Византия няма паралел в периода на погребението на Pippin в St Denis, където бил поставен с лицето надолу. От друга страна, църковната литургия както на изток, така и на запад, определено засягала ценностите на политическото и социалното равенство. Във Византия нямало по-различна литургия за погребването на императора отколкото е била за погребването на по-ранни средновековни крале и кралици.

Струва си да се направят още две сравнения между Изтока и Запада. В Константинопол погребението на императора се състояло в двореца отвъд самия град. Хора се събирали пред двореца и шествието се отправяло от там към църквата на Светите Апостоли, на два и половина км. Всичко било много публично. Императорът дори и след смъртта си се изправял лице в лице с тълпата. Ако пък императорът се случило да умре извън града, тялото му било балсамирано, за да се върне обратно в Константинопол. Освен това не синът или вдовицата на императора имали грижата за организирането на погребението, а правителството. В противоположност- Франция- страната на дворци без градове. Аахен по времето на Charlemadne и Louis the Pious е този град при Каролингите, който най-много се доближата до идеята за столица. Разстоянието от двореца до църквата било 150м и нямало път и нямало път, по който да мине кортежът. Освен ако смъртта не била очаквана, нямало как елитът на цялата страна да се събере за погребението, независимо дали било в Аахен или някъде другаде. Семейството, преди всичко синовете и наследниците, имало отредена важна роля в погребалните ритуали. Не е имало ефективни техники за балсамиране, за да се отложи значително погребението при нужда, ако някой от синовете бил на път. Понякога дори главният наследник не можел да присъства на погребението и тогава водещата роля в траура поемал друг член от семейството, понякога жена.

Разнообразната история на каролингските погребения, липсата на някакви форми на приемственост е основна черта на Каролингската монархия. Все пак някои проучвания показват други черти като характерни и важни: поставянето на граници в участието, появяването през 9в. на тясно свързани държави-наследници, всяка от които със собствен кралски мавзолей, както и наличието на династично съзнание, продължаващо поколения наред и неутрализиращо центробежната сила на семейното разделение. Тези белези свидетелстват за дълготрайна приемственост на Каролингския период с това, което последвало през 10в.

Трансформации на покаяние

Автор: Mayke de Jong

Първоначално „канонично” или „публично” покаяние било драматичен ритуал на пречистване (изключвайки смъртните грехове), представен пред малка християнска общност. Покаяние от този вид можело да се наложи от епископа и можело да се извърши само веднъж в живота. На запад тези покаятелни практки били преустановени в края на 4в., когато на каещите се били наложени големи ограничения. Не можели да се женят, да имат публична длъжност или да станат духовници.

Публичното покаяние се свело до предсмъртен ритуал, но и общественият,публичният му аспект изчезнал. Грешници, които на своя глава се покаявали, вече не били чат от епископските църкви. Публичното покаяние се превърнало в истинско наказание, наложено от епископа за сериозни престъпления като убийство, идолопоклонничество. Днешните историци все още застават зад този разказ за покаянието.

Според Питър Браун, публичното покаяние и неговата драма на унижение принадлежали към авторитарни и вертикални структури на късния римски свят, където божественото или императорското помилване били в състояние да заличат всички грехове в един единствен миг на окаяние. Това официално известило края на Античността- образът на всемогъщия Бог като милостив император.

Покайници се появявали колективно в църкви, публично оплаквали греховете си и получавали покаяние от епископа. Само по този начин тебили премали обратно в обществото на вярващите. Публичното покаяние по своята същност било проява на сила- силата на епископите, тъй като само те легитимно имали правото да извършват този ритуал и чрез него упражнявали контрол. Публичното покаяние добивало смисъл, когато каещият се губел честта си и бил обществено унижен.

Северноафриканска колекция от канони изисква публично налагане на покаяние за общоизвестни и скандални престъпления. Каталогът от грехове може да варирал през времето, но убийството, прелюбодеянието, ереса и кощунството винаги са присъствали. Едно великденско слово на Августин създава впечатлението, че да се покаеш не е нещо чак толкова лошо. По време на изкуплението каещите се трябвало да заемат специално място в църквата. Тези, които се каели доброволно, продължавали с живота си все едно нищо не е било. Тези, които били принудени, не искали да напускат това място. Това, което трябвало да е място за смирение, станало място за произвол. С други думи: каещите се появили като отделна група в църквата. През 6в. Avitus of Vienne и Caerarius of Arles, двама епископа, първи ни дават по-точна информация за това как функционирало покаянието. Въпросите, с които се борили, били традиционни: трябвало ли епископите да налагат покаяние на по-млади хора на смъртно легло и какво трябвао да се направи, ако те оздравеели.

„Спешното покаяние” не е бил основен смъртен ритуал, сравнимо с днесшното предсмъртно причастие. Задълженията на покаялите се били съдбоносни и променяли живота дори след възстановяване и оздравяване. Това предполага, че предсмъртното покаяние било търсено с надеждата то да предотврати смъртта. Caerarius бил по-резервиран към „спешното покаяние”. Той предупреждавал публиката си, че то не носи непременно избавление.

Имало е два вида публично покаяние, но някои са били по-публични от други. Колекцията от стари африкански текстове изредила греховете, които водят до налагането на покаяние. Те може би навели Caerarius на мисълта, че грешниците могат да прибегнат към също толковаа легитимна форма на покаяние, която обаче е по-тайна. Основната разлика между публичен и таен (publice, secretius) лежи в клеветническия характер на публичния ритуал. Това разделение между драматично публично унижение и по-дискретните варианти на изкупление го нямало в църковните извори.

Това, което монасите правели, много приличало на публично покаяние. Те се унижавали и признавали греховете си. Разликата била, че го извършвали в уединението на монашеските предели.

Никой, което е бил каещ се, който се е женил повторно или се е женил за вдовица, не можем да бъде свещеник или дякон. С други думи, каещите се били лишени само от почитаните високи порядки. Тези текстове са твърде случайни. Все пак каквото става ясно е че на първо място това, което водело до забрана да станеш духвник, било публичното покаяние и лошата слава на грешник.

Нагоре