Социализацията главно представлява начин, чрез който обществото налага контрол на отделния индивид. В повечето случаи тя е консервативен ( насърчава еднообразието) процес.

Едва ли има област в поведението и преживяванията на индивида , която да избягва всякакав социален контрол. Ценностите и целите ръководещи човошкото поведение в много случаи са социално заучени и човек ги приема като начин за задоволяване на потребностите.

Социалните санкции могат да се налагат по различни начини. Определени източници на социален контрол остават външни за индивида и направляват поведението му, чрез добре познатите на всички награди и наказания, налагани от другите. Те се прилагат индивидуално от родителн, учители и други авторитетни фигури. Възможно е да бъдат прилагани колективно като одобрение и приемане или неудобрение и неприемане от колегите, връстниците и всички други по равен статус с индивида хора. В някои случаи е достатъчно дори само обещанието за награда или наказание, което асоциативно ( знанието и опита от последващото действие ) подчинява. Макар, че в много случаи някои от тези обещания, заплахи не стават реализуеми в последствие, тяхното убедително повтаряне, очакването или притесненията не рядко са изключително ефективни фактори за манипулация и контрол над поведението.

Друг източник на контрол е самоконтрола. Този вътрешен източник на контрол включва целия процес на заучаване на мотиви, ценности и нагласи, както и желание за придържане към културно- стереотипните стандарти на социална приемливст и вътрешната удовлетвореност от собствената личност.

Обществата са стереотипни и същевременно променящи се с времето системи. Взаимоотношенията между индивида и неговото общество е отношение на „вземане” и „даване” и вариациите на поведение на отделните членове са такива, каквито в крайна сметка дават промяната на обществото и запазват неговата цялост. Общата насока на социализацията на дадено общество обикновенно клони към запазването на цялостта и стереотипа, поради тази причина промяната на обществото се случва за дълъг период от време почти неусетно за неговите членове.

Културата е съвкупност от онези страни на човешката дейност, които се предават и усвояват по социален път.Опира се на човешката способност за боравене със символи. Културата е съвкупност от правила, норми, навици, ценности и др.. В тях се осъществяват мисълта, чувствата, поведението на дадена обшност, та дори и на единиците в нея. Като понятие можем да определим културата като всяко целенасочено въздействие върху средата, включително и формирането на човешките способности, значителна част от изграждането на личността. Тя осъществява връзката между обществото и личността. Чрез нея обществото създава за себе си общи ценности, модели на поведение. Ценностите от своя страна са формули за човешкото поведение, социален ориентир за обществена дейност. Културна и ценностна функция е да се внася порядък в отношенията между хората, което е свързано със способността да се намалява напрежението в даденото общество. Всяка култура е изправена пред проблема с разрешаването на подтиснатите конфликти без да се нарушава стереотипа от норми и правила. За тази цел съществуват няколко основни метода за социално психологическо въздействие на масата, които в много от случаите са достатъчно ефективни за да се реши проблема.

„Играта” е универсален механизъм, чрез който културата е в състояние да отнеме социалното напрежение. Човешката игра има няколко характеристики. Тя е свободно действие, не е винаги задължителна форма на излизане от стереотипното ежедневие. Има безкористен характер и не бива да се осъществява под формата на манипулативно въздействие. Тя може да бъде многократно повтаряема, в зависимост от нуждите. В много от случаите внася порядък във взаимоотношенията между хората.

Празникът като институционална форма на игра. Той е свързан с определен начин на живот, определена култура и трудова дейност на обществото. Той е естествена форма за внасяне на порядък през неработно време, един от най- естествените начини за социализация. Чрез него поколенията оформят реализират връзка по между си, наблюдават се елементи на имитация, девиация.

Ритуалите като институционална форма за общественост позволяват на хората да съхранят своето единство в съответната група, общество.

Културната традиция е механизъм на връзката между поколенията. Нейната главна функция е всяко следващо поколение да се включва личностно и поведенчески в изградения от предишното поколение живот.

От друга гледна точка може да се каже, че човек все повече бива независим от външните сили, идентичността започва да изпъква. Човекът като разумно същество бива определян все повече като творец и откривател. Трудно може да се каже кога тази иновация ще се превърне в пълен облик на обществото и неговия облик.

Автор: Ирина Христова Цветанова

Приложен психолог